Убиец


Първият роман на Васил Панайотов – дързък и обещаващ дебют, за който ще се говори


Един от най-очакваните български романи от дълго време насам ще излезе до дни от печат. „Убиец” е l’enfant terrible на младия Васил Панайотов – миналогодишния подгласник на конкурса за писатели „Ръкописът”, излъчен по Българската национална телевизия. След продължителната подготовка за дебюта си Панайотов вече стъпва твърдо на литературната сцена у нас.
Васил Панайотов не остава незабелязан. С внушителното присъствие на атлет и безкомпромисно перо, което се вписва в традицията на новото поколение българска литература, подгласникът на „Ръкописът” и на анонимния конкурс за нов български романа на ИК „Сиела”вече има почитатели, които следят развитието му и чакат да вземат „Убиец” в ръцете си.


vasil 1


Текстове на Васил вече са били издавани в книжно тяло – в сборниците „Любовни упражнения” със съставител Ваня Щерева, „Проект Смърт” (Пепа Витанова) и „Обича ме, не те обича” (Захари Карабашлиев). Панайотов пише също и за лайфстайл издания като сайта Егоист и списание Жената днес .
„Убиец” е дързък роман, който тече бързо и стремително към фрапиращия си финал. През 15-те години, в които Васил Панайотов пише активно, той е успял да развие таланта си и предлага суров език, игри на думи, игри на нерви, съспенс и динамика. При все че носи характеристиките на трилъра, „Убиец” притежава и своеобразна поетичност, което удвоява ефекта на бруталността в романа.
Художник на корицата е Дамян Дамянов.


Познавам задочно автора на книгата. Преди година с редакторите на списание „Жената днес“ пиехме кафе на една слънчева тераса и стана въпрос за конкурса на Сиела. И затова, че техен автор е на второ място. Това, което казаха тогава, че ако го срещнете няма да предположите, че той е автора – мъж с яко телосложение, като на фитнес инструктор, който по такъв начин разкрива женската душа и съдба. Предлагаме ви да прочетете един негов разказ, публикуван в списанието, по темата „Не на женското насилие“.

Още разкази на Васил Панайотов може да прочетете тук

Хард кор-Ана


Кога жените казват "не"


kor-ana

Без да я покръствам, ще я наричам Ана. Името Ана не е истинско. Всичко останало обаче е.

Ана идва от село Сърница в град София през есента на 1996 година. Идва, за да учи. Приета е туризъм в УНСС. От всичките 600 жители на Сърница, само един е учил в УНСС. Той е мъж. И е българин. Това автоматично прави от Ана първата жена-мюсюлманка в селото, записала първи курс в Икономическия.

Освен първата в първи курс, Ана има участта да бъде първа и в редица прилежащи класации, всичките свързани с пречките в прехода от малкото село към голямото. Началото е трудно, но интеграцията е възможна. Естествено, истинското име на Ана често повиква предразсъдъци, но след като колегите й я опознават, се оказва, че освен религията, за която на младите хора по принцип много не им пука, други кой знае какви разлики между нея и тях няма. Оказва се също така, че и повечето от останалите студенти не е като да са родени в Париж и Лондон, така че общият им рустикален произход допълнително ги сближава.

От

неизмазаната си къща с външна тоалетна и изглед към джамията,


Ана директно се озовава в блок 24 в Студентски град и изглед към цялата свобода на света. Дотогава Ана не разполага с никаква свобода, включително свобода на вероизповедание, свобода на словото или свобода на мисълта. Без да е сексистко говедо или религиозен маниак, бащата на Ана я е възпитал като всяка мюсюлманска жена, чиято същност е дефинирана с няколко страници в Корана. Основен принцип е, че извън религията, жената е лишена от своя смисъл. А смисълът й е да се размножава. Това е, което тя трябва и се очаква да прави. Частта с неправенето е по-подробна. В нея влизат някои традиционни практики, като тези да не противоречи на своя мъж и да не остава в една стая с чужди. Други, по-ексцентрични – като забраната да кара колело, след като й дойде мензисът, или да се счита за изоставена, ако съпругът й спази ритуала и последователно изрече на глас три пъти думата „развод“. И някои откровено жестоки – като правото на мъжа й спокойно да я заколи, ако там нещо не е наред с Мохамед, но и задължението му, ако вместо нея реши да заколи овца, да раздаде половината от месото на съседите.

С толкова малко неща за правене и с толкова много за не, на едно неомъжено мюсюлманско момиче не му остава друго, освен

да учи Корана наизуст, да яде и да мастурбира, но внимателно,


да не сцепи химена, че без химен е заникъде и което е по-лошо – за никого. Въпреки това, на мюсюлманското момиче някак му е внушено, че като такова то превъзхожда всички останали момичета от всички останали религии в целия останал свят.

Това изкривено съзнание за превъзходство и чест кара в началото Ана да гледа със смут на познатите студентски забавления, както и хладно, но възпитано да парира всички покани за присъединяване. В отказа й няма надменност. Ана просто иска, вместо да пие и пуши, да се изучи, да се дипломира и да си намери мил правоверен мъж, който да се гордее с нея като с партньор, не като с прахосмукачка.

Малката стая 525 на блок 24 в Студенстски град Ана дели с две християнски момичета. И двете се казват Яна. И двете са й колежки от групата по туризъм. И двете си имат приятели и често вечер малката стая 525 събира 5 души, 4 от които пият, пушат и шумно се веселят. Животът й, минал в инерция на подчинение, не позволява на Ана да се пречупи до степен да възрази и с премерена дързост да си защити правата и тишината и тя пасивно, но постъпателно се влива в тая фриволна среда. Свенливо се отвива под завивките само в нощите, в които момчетата остават да преспят, но никой не спял, дори тя, но само тя се преструвала.

Минават два месеца от идването на Ана в София, когато

стените на морала поддават под натиска на модерността


и вместо очаквания от всички отказ, Ана приема поканата два дни да празнува студентския празник с групата по туризъм на Боровец.

Стаята й в хотела в Боровец няма нищо общо със стаята й в Студентски град и въпреки че и там са три, има място за още трима. Шегите на двете Яни пред тази перспектива Ана дори не регистрира.

Съботата на седми декември е лека, като за вработване. Денем на Боровец, ако не караш ски, няма кой знае какво да правиш. Абсолютната тишина на планинския простор, ослепителната белота на неутъпкания сняг, безоблачното небе, уханието на боровете – всичко това ще ви даде един вълшебен студентски празник. Така пишело в оная рекламна брошура, но освен Ана едва ли имало друг студент, бил път дотам за това. На нея обаче й харесва. Цял следобед скитат навън, после се прибират, поспиват, а привечер отиват на дискотека и Ана за пръв път танцува на музика, която кански кънти в гърдите й и от която до сутринта после ушите й пищят.

Днес е денят, казват, събуждайки я сутринта на осми декември двете Яни, но през деня нищо по-различно от предния не се случва. Вечерта обаче е празнична. Има забавна програма, после пак дискотека, по едно време пее дори Васил Найденов в любимия й дует със Силвия Кацарова. Ана така се увлича, че когато някой галантно й предлага чаша шампанско, няма воля да каже „Не!“, казва само „Благодаря!“ и смело си сръбва. После пак. Струва й се, че навред я окуражават. Ана не може да определи кое й харесва повече –

опиянението в нея отвътре или вниманието към нея отвън.


И двете усещания са непознати и нови. Цялата дискотечна атмосфера също, със своите светлинни ефекти, пулсиращи тела и истерично бумтене, създаваща безопасен екстаз, без страх от пиянски последици, но с лек вкус на поквара и порок, колкото да даде храброст на страстите.

Страстно танцува и Ана, зашеметена от лазерни лъчи, бълбукащи мехурчета, мигащи светлини и втренчени погледи. Цялата й потискана природа, замаяна от българско шампанско и студентски либертинаж, се бунтува срещу насилствената й вяра в един култ, носещ само табута и печал. Да се държи по този позорен начин й е приятно и Ана е ужасена и засрамена от това.

Краката й вече едва я държат след два дни горски разходки и две нощи танци. Сетивата й джапат като в тресавище, наквасено с алкохол, когато Ана решава най-сетне да си ходи. Оглежда се за двете Яни, защото сама не ще може да намери вратата на дискотеката, камо ли вратата на стаята, но всички неонови лица наоколо й се струват еднакво безполови, еднакво познати и еднакво чужди, еднакво добронамерени и сияещи. Може би се ориентира по усмивките срещу й, не знам, но вместо двете момичета от групата по туризъм, до стаята й я изпращат две момчета от нея. От острия зимен въздух и килимената хотелска тишина, но най-вече от това, че междувременно е станало нещо като 5 часа сутринта, Ана поизтрезнява, благодари на колегите си и понечва да влезе и да затвори, но двамата я молят да се постоплят вътре за минутка поне. За втори път тази вечер Ана не намира сили или не намира страх, за да каже „Не!“. А ще има и трети път, досущ като оная история в Библията, а вероятно и като някоя история в Корана.

За трети път Ана не казва „Не!“, когато двамата, без дори да я питат


вече, а ей-така, обсъждайки помежду си, решават дали все пак да не останат да преспят и те в тая стая, след като е толкова просторна, те са толкова пияни, а другите две легла са празни и е от ясно по-ясно, че Яните явно ще спят другаде.

Единствено с непорочната святост на това мюсюлманско момиче аз мога да си обясня поведението му дотук, както и с парадоксите в една религия, която се отнася жестоко с жените си, но всъщност благоговее пред тях. Религиозната инкубационна среда на Ана не я е научила да се пази. Не я е научила и как да отказва неприличните предложения, защото в религиозната й инкубационна среда неприлични предложения няма. Въпреки това обаче, Ана отказва, когато с изумление получава едно такова. Отказва с усмивка и без обида, защото дори и в този момент си мисли, че двете момчета всъщност се шегуват. Но дали заради серията й предишни съгласия, или заради несъзнателния психологически комфорт, че християните не си убиват прелюбодейците с камъни на площада, двете момчета не обръщат сериозно внимание на отказа й, а весело почват да я събличат.

„Не!“, казва им Ана, и протестира, но не както би протестирала една християнска Ана – с писъци, дране на кожа и скубене на коса, а

тихо, примирено и кротко, със съзнание за неизбежна власт над съдбата й


и необратима доминираща мъжественост в живота на всяка ислямска жена, която, ако ще бъде клана – ще бъде, затова по-добре да не мърда много, че някой трябва да мие след това.

Слушат те отказа й, но виждат, че много не се дърпа и това им дава достатъчно кураж, защото ако за нея това ще е първият й сексуален акт, за тях това ще е първият групов и малко кураж им трябва, но никой от двамата не си дава сметка, че им предстои не тройка, а изнасилване, иначе този кураж нямало да им бъде достатъчен. Те смятат, че вербалното й упорство си е в реда на нещата, колкото за успокоение на съвестта й и балсамиране на остатъчната й чест. Типично за жените. Не знаеш кога „да“-то им значи „не“ и обратно. Те винаги бягат, но винаги само колкото да ги стигнеш.

И така, повече от объркване, отколкото от страст, момчетата довършват работата, изпушват няколко цигари и си тръгват. И оставят Ана сама.

През запотения прозорец в задимената стая се провира светлина. Вече се съмва. Нов ден сменя уморената нощ. Празникът е свършил. Скоро Яните ще се върнат, трите ще си стегнат багажа и заедно с другите от групата ще се качат на рейса и ще се приберат. Ще има шушукане. Ще има слухове. Ще има срам. Няма да стигне до Сърница, но винаги ще е с нея. И вечно ще й напомня за опетнената чест. А честта е по-важна от мъстта. Ако баща й разбере, ще я изгони от къщи. Когато мъжът й разбере, също. През запотения прозорец в задимената стая влиза светлина, но не и хладина. Ана го отваря, за да проветри. После скача от третия етаж.

***************

Ана си тръгва от град София за село Сърница през зимата на 1996 година. В деня, в който я изписват. В количка е. Според лекаря има надежда. Според нея има парализа. Според следователя има намеса на трети лица.

Не, гордо отрича Ана, няма!