Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя

Няма човек, който да не е чувал тази поговорка и да не е съгласен с нея.

Може ли вербалното насилие да оставя същите следи като физическото?

Отговорът е Да!

Може да го видите и в проекта на Ричард Джонсън (Richard Johnson) и неговите кадри, които показват колко силен ефект имат обидните думи върху всеки един от нас. Всички участници в проекта са били жертви на словесно насилие в някакъв момент от живота си и сами са избрали обидата, с която позират пред фотообектива.

Предлагаме ви да прочетете една притча на тази тема и приказката, която сме чели като дете.

Притча: Торбата с гвоздеи

Живял някога един избухлив грубиян. Наранявал всички наоколо с гневни думи и обиди. Семейството му замръзвало в мълчание в негово присъствие, приятелите му започнали да го избягват. А той ставал все по-зъл и невъздържан. Тогава, един ден, баща му му връчил торба с гвоздеи и му заръчал всеки път, когато не успее да сдържи гнева си, да забива по един пирон в голям дървен стълб от оградата на двора.

Синът послушал баща си. Първия ден се наложило да забие няколко десетки гвоздея. Но след няколко седмици гвоздеите започнали все повече и повече да намаляват. Най-накрая дошъл и денят, в който не му се наложило да забие нито един пирон. Младежът се похвалил на баща си, а той му поставил нова задача – всеки път, когато успее да държи под контрол избухливостта си, да изважда по един гвоздей от дървения стълб.

Минало време и дошъл денят, в който синът съобщил на баща си, че на стълба вече няма нито един пирон. Тогава бащата го завел до оградата и казал:

- Не се справи зле, но виждаш ли колко дупки има в дървото сега? Ето това става и с човешката душа всеки път, щом изречеш обида.

ЛОША ДУМА НЕ СЕ ЗАБРАВЯ

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят го видял, домиляло му, оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, та грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:

— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?

Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свиквал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и се разговаряли като добри другари.

Те станали толкова близки и обичани приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:

— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: мирише ти душата на лошо!

Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:

— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!

Човекът се позабъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я ударя. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.

Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се, разговорили се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:

— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.

Човекът разгърнал вълната на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:

— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.

Мечката рекла:

— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.


Снимки: The Huffington Post