Историята на Гери Габровска

Започнах работа във фирмата, в която сега и двамата работим ей така, на шега. От време на време се полагаше извънреден труд, а аз бях едно от трите най-млади жени там... та все казвах, че от фирмата не мога да стигна да се омъжа. Пуснахме обява за работа, дойде моето момче/Марио/ да кандидатства, но тъй като аз имах приятел към настоящия момент, за мен беше просто човек и нищо повече. Той започна работа и всичко вървеше във възможно най-чистия колегиален дух. НЕ знам какво се случи, нито в кой миг точно... нямам идея... поглед ли беше, тръпка, докосване, искра...Бяха изминали няколко месеца, откакто работехме заедно, една от колежките се пошегува, че сме били един за друг, аз се усмихнах от неудобство и...не знам?!??@№@%$?%€Нещо се случи! В главата ми вече имаше само една единствена мисъл - трябва да изляза с него! Започнах да се навъртам по-честичко около него, кога с повод, кога-ей така... а той - никакво внимание. Ама аз си продължих на своето. Сублимен момент беше Коледното парти на фирмата. Казах си "ако и тогава не се случи нещоооо... няма кога да е". Нагласих се с новата рокля, пригладих косата и отчаяно се стараех да задържа изкуствените нокти по пръстите си поне до ресторанта, обух високите токчета и...тръгнах. Към полунощ половината от колегите и колежките си тръгнаха / от друго населено място са, бяха и уморени/, а аз го изнудих да ми обещае, че ще остане с мен, докато не реша. Беше започнал да се отпуска, да говори с мен, да се шегува, а аз летях! Но имаше нещо, което го дърпаше настрана от мен. Излязохме навън, за глътка въздух и директно го попитах какво го спира, а той - ти имаш приятел. Беше прав, но и беше в момента, в който казах истината на глас "Това, че имам приятел, не означава, че съм щастлива"/с дни не се чувахме с въпросния приятел, излизахме си поотделно и тн/. Върнахме се в ресторанта. Но един от сервитьорите ме покани на танц - стар приятел, работили сме заедно, колектив в който всички запазихме уважението и приятелството си. В този момент видях как Марио облече якето си, стана и излезе. Обезумях. А той - отишъл за дъвки...:)) Тръгнахме си заедно и пред таксито се състоя един от най-вълшебните мигове в живота ми...първата ни целувка. Няколко дни след това се разделих с въпросния си приятел и зачаках Марио да предприеме нещо. Малко се бях поуморила да 'подбутвам' нещата...:((И нещо продължаваше да го спира. Виждах, че интереса му към мен нараства всеки ден, но имаше нещо, което го възпираше. За момент, сякаш нещо ме удари в главата - ама той има ли си някого??Стреснах се, защото му говорех доста дръзко, исках да съм с него, знаех че така трябва! Слава Богу, нямаше. И продължавах да го чакам, чаках го да ме покани за Нова Година...не го направи. Чудех се по какъв повод да му се обадя, да го заговоря. Знаех, че с него няма да е поредната връзка, а Връзката! Най-накрая се случи - уговорихме се за неделно кафе...и той не се обади! Отказах се, това беше, казах едно голямо КРАЙ! Няма да го чакам, няма да го питам, ще изстина към него/не че се получи, ама се опитвах. Но...тръпката вече я имаше. Той се престраши и ме покани за кафе, а аз сякаш само това чаках, забравих обещанието пред себе си и успях да кажа само едно 'добре'. Излязохме, чувствах се като ученичка, опитвах се да запазя самообладание, да не се издавам, а така копнеех за прегръдката му. Още тогава знаех, че той е Мъжът! И за миг не съм се съмнявала!! Ето така започна връзката ни, още след първия месец заговорихме за съвместен живот. Но тъй като и двамата бяхме изпатили доста преди това, решихме да почакаме поне лятото да мине. От този момент насетне, навсякъде и постоянно сме заедно. През октомври се сгодихме, според всички традиции, както казах и на него - искам съпруг, не съквартирант! Сега е до мен...гледа телевизия, поглежда в компютъра от време на време  и се усмихва нежно...