Пол Верлен
Пол-Мари Верлен (Paul-Marie Verlaine) е един от най-великите френски поети. Верлен е един от основоположниците на символизма в поезията.
Аз не зная защо
моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
Всичко скъпо за мен
с крило — как тревожно е то! —
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?
Чайка в полет печален,
мисълта ми лети без умора,
ветровете я люшкат в простора
и мъки извилата буря притуря
на чайката в полет печален.
Дух, от слънце пиян,
от простор, свобода —
в безкрая лети и инстинктът е негов водач.
И над тая вода
със залез до края разлян
в сладък сън го унася на ветреца незримата длан.
Често чайката кряска
и моряците тъй известява,
сред вълните на вятъра плава
и гмурне се в миг и веднага избяга
нагоре, и тъжно закряска.
Аз не зная защо
моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
Всичко скъпо за мен
с крило — как тревожно е то!
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?
Изгрява слънцето… (Le soleil du matin…, 1872)
Изгрява слънцето и — топло — позлатява
и росните жита, и мократа морава,
и сводът тръпне — син от утринния хлад.
Безцелно тръгваш пак през нивите; назад
остават и ръжта, и слогът, и лъката,
и стар тревясал път извежда край реката.
Как въздухът е свеж. В миг птица прелети
със сламка в човката и ясно виждаш ти —
по гладката вода се плъзва сянка птича.
Това е всичко.
Но мечтателят обича
да скита сутрин тук след своя сладък блян
за светло щастие; безгрижен и пиян
от спомена крилат за своята любима —
до вчера само сън, мечта недостижима,
бял ангел призори, запял с неземен глас;
поетът и смеха ще изтърпи от вас
за нея — Спътница, душа, която кара
душата му и днес да страда с нова вяра.
О, тъжен, тъжен съм… (Ô triste,…, 1874)
О, тъжен, тъжен съм зарад една,
зарад една обичана жена.
Утеха не намерих и веднага
сърцето ми отчаяно избяга.
Сърцето ми… душата ми — и тя,
побягнала от нея, отлетя.
Утеха не намерих и веднага
сърцето ми отчаяно избяга.
* * *
Сърцето ми, сърцето ми тревожно
душата питаше: Нима възможно,
нима възможно е, нима съдба ни е
това надменно горестно изгнание?
И аз не знам — отвърна тя — как стана,
та двамата попаднахме в капана:
веднъж изгнан, до нея да си вече
и пак, и пак безкрайно надалече.
Аз не зная защо
моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
Всичко скъпо за мен
с крило — как тревожно е то! —
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?
Чайка в полет печален,
мисълта ми лети без умора,
ветровете я люшкат в простора
и мъки извилата буря притуря
на чайката в полет печален.
Дух, от слънце пиян,
от простор, свобода —
в безкрая лети и инстинктът е негов водач.
И над тая вода
със залез до края разлян
в сладък сън го унася на ветреца незримата длан.
Често чайката кряска
и моряците тъй известява,
сред вълните на вятъра плава
и гмурне се в миг и веднага избяга
нагоре, и тъжно закряска.
Аз не зная защо
моят дух уморен
с крило полудяло се носи над тихо море.
Всичко скъпо за мен
с крило — как тревожно е то!
любовта ми покрива над вълните. Защо? Ах, защо?
Изгрява слънцето… (Le soleil du matin…, 1872)
Изгрява слънцето и — топло — позлатява
и росните жита, и мократа морава,
и сводът тръпне — син от утринния хлад.
Безцелно тръгваш пак през нивите; назад
остават и ръжта, и слогът, и лъката,
и стар тревясал път извежда край реката.
Как въздухът е свеж. В миг птица прелети
със сламка в човката и ясно виждаш ти —
по гладката вода се плъзва сянка птича.
Това е всичко.
Но мечтателят обича
да скита сутрин тук след своя сладък блян
за светло щастие; безгрижен и пиян
от спомена крилат за своята любима —
до вчера само сън, мечта недостижима,
бял ангел призори, запял с неземен глас;
поетът и смеха ще изтърпи от вас
за нея — Спътница, душа, която кара
душата му и днес да страда с нова вяра.
О, тъжен, тъжен съм… (Ô triste,…, 1874)
О, тъжен, тъжен съм зарад една,
зарад една обичана жена.
Утеха не намерих и веднага
сърцето ми отчаяно избяга.
Сърцето ми… душата ми — и тя,
побягнала от нея, отлетя.
Утеха не намерих и веднага
сърцето ми отчаяно избяга.
* * *
Сърцето ми, сърцето ми тревожно
душата питаше: Нима възможно,
нима възможно е, нима съдба ни е
това надменно горестно изгнание?
И аз не знам — отвърна тя — как стана,
та двамата попаднахме в капана:
веднъж изгнан, до нея да си вече
и пак, и пак безкрайно надалече.
0 Коментара