Да признаем

Има инстинкт – женски инстинкт – майчински!

Когато имаш дете, ти свикваш постоянно да го пазиш, да го пазиш от всичко лошо, което може да му се случи. И се оказва, че понякога трябва и от теб самата трябва да го пазиш. Като войник, който стои на стража на защита на тяхното спокойствие. И в тази борба можеш да паднеш като войник.

Това може да се случи на всяка майка. Само че, ето порастваме и майката остава далеч. И вече няма кой да ни пази по този начин.

Защото се боиш, за обидата от днес – ако й дадеш воля, ако отвориш този сандък със змии, ако си спомниш за гадното кълбо от всички стари обиди, рани и загуби… и вече ти е трудно да затвориш този капак и ставаш слаб…

В такъв момент един стар приятел сложи ръка на рамото ми и каза

-          По дяволите, за какво плачеш? Нормално е да се плаче. А дори сега ти е и необходимо.

И реших да си поплача, хубаво да си поплача. И колко е важно да се освободиш от това, което е вътре в теб, да го пусна навън за да се освободя от него. И колко е важно да се освободим от ужаса, който е вътре в нас, да го пуснем на воля. Да престанем да живеем с жалкото чувство на „това не трябваше да се случва!“

Да признаем, че се е случило и да се научим да живеем с него.

 

Идеята в текста не е изразена много добре. Майчиният инстикт е много силен. Може и правим куп неща за децата си. От др страна, ако с нас се случи нещо трудно, се държим, дори не плачем, не казваме и на никой приятел. но в момента в който се наплачем (може и да не е буквално да плачем) или изразим това, което чувстваме или се случва с нас с приятел, някак нещата стават по-подредени, защото трябва да потърсим и точните думи за да опишем. И в 2та случая след това ще тръгнем малко по-силни