Бродски

Йосиф Бродски, 1940-1996 г., е руски поет, носител на Нобелова награда за литература през 1987 година. През 60-те години е осъден на заточение, а през 1972 г. е изгонен от Съветския съюз. Живее в Съединените щати, преподава литература в американски университети. На 28 януари 1996 г. Йосиф Бродски почива от инфаркт в Ню Йорк.

Ето какво казва Бродски „Ние живеем в общество, което се е побъркало по идеята за културата като продукт. Затова то иска книги, книги, книги. От тази игра културата е в задънена улица. Всъщност, когато пишеш, нищо не е ясно: кой чете, кой какво разбира? Или нищо не разбира? Или разбира всичко? И така трябва да бъде! А ако живееш заради издаването на книги, тогава трябва да четеш и рецензиите за тези книги. А после, като се ръководиш от рецензиите, някак съответстващо и да се държиш." К акво да кажем за нашето време когато информацията ни залива от всякъде, във всеки момент, от различни устройства…

• Всячески избягвайте да преписвате на себе си статус на жертва… Колкото и да е отвратително вашето положение, старайте се да не вините външни сили, история, държава, началство, раса, родители, фаза на Луната, детство, слагане на гърне не на време и т.н. В момента в който вие възлагате вината на нещо друго вие подривате собствената си решимост да измените каквото и да е.

• Всячески избегайте приписывать себе статус жертвы... Каким бы отвратительным ни было ваше положение, старайтесь не винить в этом внешние силы: историю, государство, начальство, расу, родителей, фазу луны, детство, несвоевременную высадку на горшок и т.д. В момент, когда вы возлагаете вину на что-то, вы подрываете собственную решимость что-нибудь изменить.


• Какво е затворът — дефицит на пространство, компенсирано с излишък от време.


• Може би вече няма да ни се удаде да спасим света, но отделния човек винаги можем.


• По своята безнадеждност опитите да възкресиш миналото приличат на старанието да постигнеш смисъла на битието.

Любовь

Я дважды пробуждался этой ночью
и брел к окну, и фонари в окне,
обрывок фразы, сказанной во сне,
сводя на нет, подобно многоточью,
не приносили утешенья мне.

Ты снилась мне беременной, и вот,
проживши столько лет с тобой в разлуке,
я чувствовал вину свою, и руки,
ощупывая с радостью живот,
на практике нашаривали брюки
и выключатель. И бредя к окну,
я знал, что оставлял тебя одну
там, в темноте, во сне, где терпеливо
ждала ты, и не ставила в вину,
когда я возвращался, перерыва
умышленного. Ибо в темноте —
там длится то, что сорвалось при свете.
Мы там женаты, венчаны, мы те
двуспинные чудовища, и дети
лишь оправданье нашей наготе.
В какую-нибудь будущую ночь
ты вновь придешь усталая, худая,
и я увижу сына или дочь,
еще никак не названных,— тогда я
не дернусь к выключателю и прочь
руки не протяну уже, не вправе
оставить вас в том царствии теней,
безмолвных, перед изгородью дней,
впадающих в зависимость от яви,
с моей недосягаемостью в ней.