„Добра дума – златен ключ”

за силата на словото във фолклора

Напоследък стават все по-популярни различните теории за силата на думите. Психолози, съветници и духовни водачи ни учат, че думите които използваме и енергията която влагаме в тях, са от огромно значение за това, което се случва в живота ни. Всеки човек има способността сам да създава света, в който живее, и част от тази способност е умението да избираме правилните думи с които назоваваме нещата пред другите и пред самите себе си. Всъщност това знание никак не е ново – то има дълбоки корени в традициите и фолклора на различните народи, включително и на българите. В народните представи словото се схваща като нещо конкретно, почти материално, както показва и поговорката „Казана дума – хвърлен камък”. Трябва да сме много внимателни, когато говорим, защото нямаме контрол над вече изречените думи: „Думата не е врабче, ама когато я изпуснеш, не се улавя”.

Борис Машалов -"Балю на Елка думаше "

Доброто владеене на езика, умението да използваш подходящите думи в съответната ситуация, се цени високо във фолклорната култура. За такива хора се казва че имат „златни уста” или „мед им капе от езика”. Способността да похвалим и да бъдем любезни с околните ни дава предимство в трудни ситуации: „Блага дума – железни врата отваря”; „Добра дума – златен ключ”. Народната мъдрост предупреждава, че освен благотворно действие, думите имат и силата да нараняват дълбоко: „Език кости няма, а кости троши”; „Езикът по-зле сече от ножа”.



Известна народна приказка разказва за човек и мечка, които се срещнали в гората и решили да станат побратими. Дружбата им продължила известно време, но веднъж човекът неволно се оплакал от лошия ѝ дъх. Дълбоко засегната, тя го принудила да я удари с брадвата си по главата и обляна в кръв, изчезнала в горските дебри. Минало повече от година и един ден мечката отново се явила пред бившия си побратим. Накарала го да потърси белега от нанесената ѝ рана, но той отдавна бил изчезнал в гъстата козина. „Белегът вече го няма, заключило мъдрото животно, – но лошата дума, която ми рече, няма да забравя никога”. „Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя”.

За традиционния българин словото има съвсем реални възможности да влияе върху природния и социалния ред, то притежава магически свойства. Пожелаването на здраве, дълголетие и щастие съпътства много от най-важните моменти в живота на човека и общността. Благословии се изричат на кръщенета и сватби, както и на големите християнски празници, особено на тези, които носят символиката на новото начало – времето около Коледа и Нова година. „Да си жив и здрав, да илядиш, да остарееш и побелееш като Стара планина” са част от традиционните формули за наричане на добро.

Страшната сила на клетвата обаче също се смята за съвсем реална. В някои случаи тя е справедлива и се явява заслужено възмездие за грехове и нарушени норми. Особена сила имат клетвите на прелъстена и измамена девойка, както и тези на родителите. Една покъртителна народна песен разказва за син, който води вързания си баща си, за да го продаде. По пътя бащата го моли да спрат край близкия извор, за да може да се напие с вода и да стане по-тежък. Така синът ще вземе повече пари за него, та да отгледа с тях рожбите си: „Децата да си изгледаш, и тебе вързан да карат. И тебе вързан да карат, да карат, да та продават”.

Все пак в народните представи да желаеш зло на ближния си е тежък грях, а несправедливата клетва се връща обратно при онзи, който я е отправил. Ако ние, съвременните хора успеем да се поучим от мъдростта на предците си, ще бъдем по-внимателни с думите, които изговаряме или изписваме и ще ги използваме за добро. Както гласи поговорката: „Отваряй си устата за добро!”.

автор Автор: Вихра Баева, Фотоколаж: Вергил Митев, източник БНР