Събрали се веднъж няколко жаби и се разговорили за живота:

- Колко е жалко, че блатото, в което живеем, е толкова малко. Да можехме да стигнем до съседното блато – казват, че там е много по-добре и по-удобно! - рекла едната.

- А аз пък чух, че в горе, в планината, има невероятно местенце! Чисто, голямо езеро, свеж въздух и няма малки хулиганчета. - размечтала се втората.

- Защо изобщо си говорим за това? – троснала се сърдито Голямата жаба. – И без друго никога няма да успеете да стигнете дотам!

- Защо пък не? Ние, жабите, можем всичко, стига да поискаме! – заинатила се жабата мечтателка. – Нека да докажем на тая стара баба, че можем да стигнем до езерото в планината!

- Хайде! Да тръгваме - заквакали останалите жаби и се отправили на път, а Голямата стара жаба се затътрила да разкаже за глупостта им на останалите обитатели на блатото.

Щом чули какво са намислили техните съседки, те започнали да ги разубеждават: „Ама, къде сте тръгнали, какво си въобразявате?! Вие и до локва не можете да стигнете, камо ли горе в планината! Стойте си в блатото по-добре!” Но жабите никого не слушали и важно-важно продължили по пътя си. Подскачали така няколко дни, и лека-полека, взели да окапват. Уморили се, изгубили надежда, че ще се доберат до планинското езеро и засрамено започнали една по една да се връщат в блатото. Накрая останала само една жаба, която продължила напред и напред докато стигнала до красивото, чисто езеро и заживяла в него.

Тя не била по-силна от другите, а глуха. Не чувала всички онези, които повтаряли, че е невъзможно да се стигне до езерото. Просто вървяла към своята цел.