Мигел де Унамуно
Мигел де Унамуно и Хуго, Miguel de Unamuno y Jugo (29 септември 1864 – 31 декември 1936) е известен испански философ и писател. Автор на „Трагичното чувство за живота у хората и у народите“ (1913), „Агонията на християнството“ (1930), „Животът на Дон Кихот и Санчо“, „Моята религия“ и др.
Роден в Испания. Активен участник в политически и културен живот на страната. Автор на есета с дълбок трагикомичен смисъл. В тях местата на трагедия и комедия постоянно се сменят. Философът познава всички класификации на политически идеи и терминология, които ограничават и потискат човека, но най-омразна му е онази крация, която сам той нарича идеокрация – властта на идеите и тя е най-страшната от диктатурите. Тя е просто другото име на догматизма, фанатизма. Унамуно вярва на хора, а не на идеи и програми. Кредото му е “Мразя хора, които говорят като книги и обичам книги, които говорят като хора”. Животът дава истината на идеите, а не идеите – на живота. Всяка идея може да върши работа на фанатика и в името на идеи са извършвани престъпления.
В “Трагичното чувство за живота у хората и у народите” и “Агонията на християнството” ( и двете забранени със специално постановление от Ватикана през 1958г.) той разкрива мястото на човека, мястото на самия себе си като човек. Човекът е вечно разпънат на кръст между чувства и разум, между жаждата за живот и обречеността на края, между желанието да знае и утехата, която идва с вярата. Това е и трагедията му. Животът е трагичен, защото може да съществува само във времето и пространството, а не във вечното и безкрайното. Човек иска да даде на света своята личност, докато света иска да го обезличи.
Самотникът носи в себе си цялото общество. В самотата си той обича хората най-много и им служи най-добре. В самотата ние ставаме по-добри. Самотата ни обединява толкова, колкото обществото ни разделя. Човекът от плът и кръв иска безсмъртие. Дори Адът е за предпочитане пред нищото. От стремежа към безсмъртие идва и любовта. Най-върховното и най-трагичното чувство на човека. В любовта човек намира липсващата му вечност. В любовта човек се раздвоява а така се утвърждава и става личност. В нея човек се насочва навън, към другия.
За човешкия живот по-важно е чувството, а не разума. И на мястото на Декартовото “Cogito, ergo sum” – Мисля, следователно съществувам, Унамуно предлага “Amo, ergo sum” – “Обичам, следователно съществувам” .
Вярата в Бог се ражда от любовта. Бог съществува, защото ние искаме да съществува. Учението за Бог е равнопоставено на учението за човека. бог се създава постепенно и в човека и от човека. Бог е най-богатата човешка концепция. Вярата в Бог не идва от рационалната нужда, а от житейската мъка, от желанието той да съществува. Желанието да дадем цел на вселената, да я направим съзнателна и лична, ни е накарало да вярваме в Бог. “Аз си налагам да сътворя с помощта на вярата си моя Бог обезсмъртител”. Религиозната вяра не е във вярването в това, което не виждаме, а в сътворяването на онова, което не виждаме.
Любовта е продиктувана от болката и страданието. А те са същностни черти на човека. болката е коренът на личността, защото само ако страдаш можеш да бъдеш човек. Болката ни подсказва, че съществуват онези, които обичаме, че съществува света, че съществува и Бог.
Идеята за възкресението е простодушна, тя е утеха на необразоваността и едва ли може да обслужи културата и нейните представители.
Скулптура на Унамуно в Саламанка от Пабло Серано, 1968 г.
Любовта е дете на илюзията и същевременно майка на разочарованието.
Да обичаш значи да изпитваш болка, и ако телата се свързват чрез насладата, душите се свързват чрез болката.
Не е трудно да се ожениш, трудно е да си женен.
Всичко, което е жизнено, е ирационално, а всичко, което е рационално, е антижизнено, тъй като разумът е по същество скептичен.
Дон Кихот е най-високата мярка за доброта, моралност и етичност в испаноезичния свят. Единствената разлика между Дон Кихот и Христос е тази, че гробът господен е известен, а гробът на Дон Кихот не е открит.
Мъчениците са създали повече вяра, отколкото вярата - мъченици.
Да почувстваш - значи да разбереш и осмислиш.
Аз мисля с чувството и чувствам с мисълта.
Да вярваш значи да искаш да вярваш и да вярваш в Бог е преди всичко и над всичко да искаш да има Бог
Използван източник: http://www.ikant.info/migeldeunamuno.html
Роден в Испания. Активен участник в политически и културен живот на страната. Автор на есета с дълбок трагикомичен смисъл. В тях местата на трагедия и комедия постоянно се сменят. Философът познава всички класификации на политически идеи и терминология, които ограничават и потискат човека, но най-омразна му е онази крация, която сам той нарича идеокрация – властта на идеите и тя е най-страшната от диктатурите. Тя е просто другото име на догматизма, фанатизма. Унамуно вярва на хора, а не на идеи и програми. Кредото му е “Мразя хора, които говорят като книги и обичам книги, които говорят като хора”. Животът дава истината на идеите, а не идеите – на живота. Всяка идея може да върши работа на фанатика и в името на идеи са извършвани престъпления.
В “Трагичното чувство за живота у хората и у народите” и “Агонията на християнството” ( и двете забранени със специално постановление от Ватикана през 1958г.) той разкрива мястото на човека, мястото на самия себе си като човек. Човекът е вечно разпънат на кръст между чувства и разум, между жаждата за живот и обречеността на края, между желанието да знае и утехата, която идва с вярата. Това е и трагедията му. Животът е трагичен, защото може да съществува само във времето и пространството, а не във вечното и безкрайното. Човек иска да даде на света своята личност, докато света иска да го обезличи.
Самотникът носи в себе си цялото общество. В самотата си той обича хората най-много и им служи най-добре. В самотата ние ставаме по-добри. Самотата ни обединява толкова, колкото обществото ни разделя. Човекът от плът и кръв иска безсмъртие. Дори Адът е за предпочитане пред нищото. От стремежа към безсмъртие идва и любовта. Най-върховното и най-трагичното чувство на човека. В любовта човек намира липсващата му вечност. В любовта човек се раздвоява а така се утвърждава и става личност. В нея човек се насочва навън, към другия.
За човешкия живот по-важно е чувството, а не разума. И на мястото на Декартовото “Cogito, ergo sum” – Мисля, следователно съществувам, Унамуно предлага “Amo, ergo sum” – “Обичам, следователно съществувам” .
Вярата в Бог се ражда от любовта. Бог съществува, защото ние искаме да съществува. Учението за Бог е равнопоставено на учението за човека. бог се създава постепенно и в човека и от човека. Бог е най-богатата човешка концепция. Вярата в Бог не идва от рационалната нужда, а от житейската мъка, от желанието той да съществува. Желанието да дадем цел на вселената, да я направим съзнателна и лична, ни е накарало да вярваме в Бог. “Аз си налагам да сътворя с помощта на вярата си моя Бог обезсмъртител”. Религиозната вяра не е във вярването в това, което не виждаме, а в сътворяването на онова, което не виждаме.
Любовта е продиктувана от болката и страданието. А те са същностни черти на човека. болката е коренът на личността, защото само ако страдаш можеш да бъдеш човек. Болката ни подсказва, че съществуват онези, които обичаме, че съществува света, че съществува и Бог.
Идеята за възкресението е простодушна, тя е утеха на необразоваността и едва ли може да обслужи културата и нейните представители.
Скулптура на Унамуно в Саламанка от Пабло Серано, 1968 г.
Любовта е дете на илюзията и същевременно майка на разочарованието.
Да обичаш значи да изпитваш болка, и ако телата се свързват чрез насладата, душите се свързват чрез болката.
Не е трудно да се ожениш, трудно е да си женен.
Всичко, което е жизнено, е ирационално, а всичко, което е рационално, е антижизнено, тъй като разумът е по същество скептичен.
Дон Кихот е най-високата мярка за доброта, моралност и етичност в испаноезичния свят. Единствената разлика между Дон Кихот и Христос е тази, че гробът господен е известен, а гробът на Дон Кихот не е открит.
Мъчениците са създали повече вяра, отколкото вярата - мъченици.
Да почувстваш - значи да разбереш и осмислиш.
Аз мисля с чувството и чувствам с мисълта.
Да вярваш значи да искаш да вярваш и да вярваш в Бог е преди всичко и над всичко да искаш да има Бог
Използван източник: http://www.ikant.info/migeldeunamuno.html
0 Коментара