Философска приказка за обидата

Обидата - това е едно малко и симпатично зверче. 

На пръв поглед то изглежда напълно безобидно. Сякаш, ако се държим добре с него, няма да ни навреди. Ако не му позволим да се засели в нас самите, ще живеем прекрасно и никога никой няма да се трогва и терзае. Но, ако зверчето се озове вътре в нас, тежко ни. Всичко ще завърши най-малко със сълзи.

Това животинче е много малко и пъргаво. То може случайно да влезе в тялото на всеки човек. На абсолютно всеки. Там то сразява чувствата му - и на човека му става обидно. Зверчето вътре може да крещи на човека "Случайно ме хвана! Пусни ме! Тук е тъмно и страшно! Искам при мама!". Но хората отдавна са забравили как да разбират езика на съществата на земята. Особено на тези мънички специални животни...



Има хора, които се освобождават от обидата незабавно. Но има и други, които не биха искали да я пуснат на свобода. Те веднага се наричат обидени и носят обидата със себе си като най-скъпа играчка. Постоянно мислят за нея и се будят нощем от великите размисли.

А на обидата не й харесва да живее в хората. Тя търси изход, но никога няма да намери пътя, ако човекът не й го покаже. Такава е съдбата на нещастното животинче.

И човекът, в който живее, също е нещастен. Той се смалява постепенно, но не иска да се освободи от своята обида. Жалко, че така се получава. Създанието вътре огладнява. То бавно започва да придобива лице. И човекът започва тук да го боли, там да го боли. Появява се възпаление, сълзи потичат от очите му. Но той не разбира какво върши, не свързва ясно неразположението си с обидата. И тогава започва да свиква с нея от отчаяние и негодувание. Зверчето се превръща постепенно в неговия тих господар. Иска хранене, отглеждане, угояване. Расте, живее и се движи вътре много бързо. Яде от него, присъства, смуче го и го гложди. Затова казват хората "Обидата ме гложди".

И в крайна сметка така пораства недоволството в човека, че става част от него. А той, за сметка на нейното израстване, всеки ден отслабва.

Човекът не знае, че е необходимо само да не се обижда и да се освободи. Започне ли отново да живее с удоволствие и в мир със себе си, зверчето вътре ще се смали, ще стане по-кльощаво, а той по-силен. И човекът ще заживее по-лесно, защото вече няма да има обида, заради която да плаче и да е болен.

Обидата - това е толкова мъничко създание. Нека си иде, нека тича при майка си!

От Adme.ru