Думи, които превръщат децата в неудачници
Децата обръщат много по-голямо внимание на думите, които ние, възрастните, намираме за обикновени в общуването. Понякога, една случайно изпусната неправилна фраза, може да посее в детската душа не просто съмнение, огорчение или обида. Заради нея, детето може да загуби вярата в себе си, а това е най-прекият път да израсне като неудачник. И така, кои фрази трябва да се стремим да избягваме в общуването си с децата?
„Когато бях на твоите години, вече можех да правя това!”
Добре е да разказвате на детето си какви сте били вие самите като малки. Особено ако не само се хвалите, а и споделяте опит. Не подчертавайте превъзходството си – вие не сте съперници. Вие сте ролеви модел за вашето дете. То дълбоко вярва, че вие сте по-силни, по-умни, умеете много повече неща от него, защото сте възрастни. То иска да се учи, подражава ви, за да стане като „мама” и „татко”. Ако постоянно му натрапвате примера, в който винаги, от малки сте били по-силни, по-умни и т.н., то може да загуби надеждата да ви догони. Разказвайте му как сте постигали успехите си, с какви трудности сте се сблъсквали, какви емоции сте изпитвали. Това ще ви сближи много и ще породи гордост у детето за вас и вяра в собствените му сили. Ако трябва да променим горната фраза по правилния начин, то тя би трябвало да звучи примерно така:
„Знаеш ли, аз също много пъти падах, докато се науча да карам колело. Дори мислех, че никога няма да се науча. Но много исках и затова опитвах всеки ден! Накрая се получи. И ти ще успееш!”
„Не вземай играчката навън, ще я загубиш!”
Навярно сте чували за т.нар. самоосъществяващи се пророчества. Това работи почти безотказно при децата. Те буквално са програмирани да осъществяват очакванията на родителите. Кажете на малкото дете, което тича: „Внимателно, ще паднеш!” и само след минута то вече е на земята. Но ако кажете : „Страхувам се да не паднеш...” малчуганът ще направи всичко възможно да ви опровергае. Психолозите съветват да се използват т.нар. „Аз-съобщения”, когато трябва да предупредите детето за възможни рискове или последствия от негови действия. В такава форма те не звучат обидно, защото говорите за своите чувства, а не за неговите недостатъци.
Да перифразираме: „Предлагам да оставиш играчката вкъщи – страхувам се, че навън може да се загуби. Какво мислиш?”
„Ти трябва да си щастлив!...”
... „че имаш братче...че ще се учиш да свириш на пиано ...че отиваме да ти купим ново яке." Всички родители искат да виждат децата си щастливи. И могат да се почувстват като вълшебници, когато успеят да развеселят натъженото дете или пък да му вдъхнат вяра в собствените му сили. Но дори и най-щастливото дете е в състояние от време навреме да изпитва амбивалентни чувства (амбивалентност е състояние е когато в дадена ситуация и в едно и също време изпитваме противоречиви чувства). Децата също като възрастните са способни едновременно да обичат и мразят. Мнозина от нас са се научили още от детството да смятат тъгата, обидата, завистта, гнева и други негативни емоции за лоши и неправилни. Често отричаме сложността и противоречието в емоциите си, като се стараем да убедим себе си, че в нашето възхищение няма нито капка завист, в приятелството не може да има съперничество и конкуренция, а към собствените си родители изпитваме само любов и благодарност. Наричаме сдържаност и самоконтрол това, което в крайна сметка е самозаблуда и потиснати чувства. Резултатът е отчуждение от личния емоционален живот, тревожност или пък апатия. Внушавайки на детето вина за „неправилни”, „недостойни”, „неприлични” чувства, няма да го направим щастливо и да го научим да държи нещата в свои ръце. Най-доброто, което родителите могат да направят в такава ситуация е да помогнат на детето да признае на глас какво изпитва като проявят внимание и разбиране.
Да перифразираме: „Виждам, че не се радваш особено, сякаш едновременно ти се иска да дойдеш с мен и да си останеш вкъщи."
„Нямаш такава дарба!”
„Не си музикален.”; „На кого си се метнал толкова кекав?”; „Дааа, от теб нищо няма да излезе…” Родителите често не се замислят върху разрушителните последствия на подобни послания. Комплексите за непълноценност, ниската самооценка, тревожността и нежелание да се стремиш към успеха – повече от ясно е откъде идва всичко това. Психолозите непрекъснато апелират родителите да се откажат от оценъчните забележки по адрес на детето и да използват всяка възможност да го поощряват. Но родителите все така продължават да се фиксират върху недостатъците и слабите страни на децата си. А е толкова просто – щом на детето му е интересно някакво занимание и му доставя удоволствие, не го лишавайте от надежда, дайте му шанс да опитва отново и отново
„Като пораснеш, ще разбереш”
Не е лесно винаги да се удовлетвори детското любопитство. Редно е да признаем поне пред себе си: проблемът не винаги опира до това, че детето е малко, за да разбере, а в това, че самите ние не знаем отговора на въпроса или просто не намираме правилните думи
Фрази от типа „Още си малък...”, „ Ако много знаеш, бързо ще остарееш” възрастните използват, за да се отърват от детските въпроси или да покажат, че в момента не им се говори. И ако детето постоянно получава такива отговори, след известно време наистина ще престане да „досажда” с въпросите си. Но нима това искате? Или сте съгласни, че любопитството към света и любознателността трябва да се подкрепят? Освен това, има е нечестно послание в тази фраза. Нали уж възрастните знаят всичко? Защо тогава не искат да споделят знанията си с децата? Така, в детето може да се формира някаква мистична представа за произхода на знанията: човек автоматично научава нещо, щом достигне определена възраст, т.е. просто трябва да се чака, а не да се щурмуват енциклопедиите.
Ако не знаете отговора на някой детски въпрос, просто си признайте и потърсете заедно отговора.
Да перифразираме: „Хубав въпрос! Но сложен, не съм подготвен в момента да ти отговоря. Да потърсим в интернет, или в библиотеката”
„Ти ще ме побъркаш!”
Това е признание за собственото ви безсилие от една страна, а от друга – товарите детето с отговорност за вашето състояние. То може да реши, че е способно да управлява настроенията ви. Струва ли си да го тласкате към експерименти в тази област? И едва ли то е виновно за умората и раздразнителността ви, ако се чувствате „на ръба” на нервите си. Бъдете честни с детето, което не означава да го посвещавате в проблемите си. Става дума за това, че имате право на умора, гняв или тъга.
Да перифразираме: „Имах тежък ден днес, трябва да си почина малко. Можеш ли да си поиграеш тихичко в стаята си? А после заедно ще прочетем приказка или ще гледаме филмче”.
„Ти, глух ли си?!”
Сарказмът, за разлика от хумора , е много опасен като възпитателна мярка – разрушава добрите отношения, издига бариери на неразбирателство. Детето може и да не изглежда обидено, но това не означава, че язвителната забележка не го е засегнала. По-малките са склонни да възприемат буквално казаното. С обиди от рода на „Мястото ти е в кочината!” или „Нямаш грам мозък!” можете наистина да ги уплашите. А по-големите, при такова общуване стават затворени тревожни и неуверени в себе си. Сарказмът, злобната насмешка действат не по-малко разрушително от всяка друга агресия, затова, в общуването с детето трябва да ги забравите.
„Толкова си ми омръзнал”
Звучи грубо и унижава. Бихте ли говорили по този начин с колега например? Да, децата често ни вбесяват, изтърваме си нервите и тогава...се превръщаме в собствените си родители. Крещим думите, които са ни наранявали в детството. Не приличаме на себе си, не можем да познаем гласа си. Гневът ни изпълва, позволяваме му да вземе връх над всички останали чувства. Но в крайна сметка не сме безсилни пред тази дива ярост. Можем да се научим да не губим контрола над себе си, ако се научим да разпознаваме и назоваваме това, което изпитваме. „Много съм ядосана”, „Просто не съм на себе си!”, „Много ми е обидно!” ‒ говорейки за себе си, за собственото си състояние, получаваме шанса да се овладеем.
Да перифразираме: „Страшно се ядосах, когато видях да биеш братчето си, защото не мога да понасям по-силният да тормози по-слабия!"
По материали от Parents.com, на Бг http://www.manager.bg/
Фрази, които превръщат децата в неудачници
„Когато бях на твоите години, вече можех да правя това!”
Добре е да разказвате на детето си какви сте били вие самите като малки. Особено ако не само се хвалите, а и споделяте опит. Не подчертавайте превъзходството си – вие не сте съперници. Вие сте ролеви модел за вашето дете. То дълбоко вярва, че вие сте по-силни, по-умни, умеете много повече неща от него, защото сте възрастни. То иска да се учи, подражава ви, за да стане като „мама” и „татко”. Ако постоянно му натрапвате примера, в който винаги, от малки сте били по-силни, по-умни и т.н., то може да загуби надеждата да ви догони. Разказвайте му как сте постигали успехите си, с какви трудности сте се сблъсквали, какви емоции сте изпитвали. Това ще ви сближи много и ще породи гордост у детето за вас и вяра в собствените му сили. Ако трябва да променим горната фраза по правилния начин, то тя би трябвало да звучи примерно така:
„Знаеш ли, аз също много пъти падах, докато се науча да карам колело. Дори мислех, че никога няма да се науча. Но много исках и затова опитвах всеки ден! Накрая се получи. И ти ще успееш!”
„Не вземай играчката навън, ще я загубиш!”
Навярно сте чували за т.нар. самоосъществяващи се пророчества. Това работи почти безотказно при децата. Те буквално са програмирани да осъществяват очакванията на родителите. Кажете на малкото дете, което тича: „Внимателно, ще паднеш!” и само след минута то вече е на земята. Но ако кажете : „Страхувам се да не паднеш...” малчуганът ще направи всичко възможно да ви опровергае. Психолозите съветват да се използват т.нар. „Аз-съобщения”, когато трябва да предупредите детето за възможни рискове или последствия от негови действия. В такава форма те не звучат обидно, защото говорите за своите чувства, а не за неговите недостатъци.
Да перифразираме: „Предлагам да оставиш играчката вкъщи – страхувам се, че навън може да се загуби. Какво мислиш?”
„Ти трябва да си щастлив!...”
... „че имаш братче...че ще се учиш да свириш на пиано ...че отиваме да ти купим ново яке." Всички родители искат да виждат децата си щастливи. И могат да се почувстват като вълшебници, когато успеят да развеселят натъженото дете или пък да му вдъхнат вяра в собствените му сили. Но дори и най-щастливото дете е в състояние от време навреме да изпитва амбивалентни чувства (амбивалентност е състояние е когато в дадена ситуация и в едно и също време изпитваме противоречиви чувства). Децата също като възрастните са способни едновременно да обичат и мразят. Мнозина от нас са се научили още от детството да смятат тъгата, обидата, завистта, гнева и други негативни емоции за лоши и неправилни. Често отричаме сложността и противоречието в емоциите си, като се стараем да убедим себе си, че в нашето възхищение няма нито капка завист, в приятелството не може да има съперничество и конкуренция, а към собствените си родители изпитваме само любов и благодарност. Наричаме сдържаност и самоконтрол това, което в крайна сметка е самозаблуда и потиснати чувства. Резултатът е отчуждение от личния емоционален живот, тревожност или пък апатия. Внушавайки на детето вина за „неправилни”, „недостойни”, „неприлични” чувства, няма да го направим щастливо и да го научим да държи нещата в свои ръце. Най-доброто, което родителите могат да направят в такава ситуация е да помогнат на детето да признае на глас какво изпитва като проявят внимание и разбиране.
Да перифразираме: „Виждам, че не се радваш особено, сякаш едновременно ти се иска да дойдеш с мен и да си останеш вкъщи."
„Нямаш такава дарба!”
„Не си музикален.”; „На кого си се метнал толкова кекав?”; „Дааа, от теб нищо няма да излезе…” Родителите често не се замислят върху разрушителните последствия на подобни послания. Комплексите за непълноценност, ниската самооценка, тревожността и нежелание да се стремиш към успеха – повече от ясно е откъде идва всичко това. Психолозите непрекъснато апелират родителите да се откажат от оценъчните забележки по адрес на детето и да използват всяка възможност да го поощряват. Но родителите все така продължават да се фиксират върху недостатъците и слабите страни на децата си. А е толкова просто – щом на детето му е интересно някакво занимание и му доставя удоволствие, не го лишавайте от надежда, дайте му шанс да опитва отново и отново
„Като пораснеш, ще разбереш”
Не е лесно винаги да се удовлетвори детското любопитство. Редно е да признаем поне пред себе си: проблемът не винаги опира до това, че детето е малко, за да разбере, а в това, че самите ние не знаем отговора на въпроса или просто не намираме правилните думи
Фрази от типа „Още си малък...”, „ Ако много знаеш, бързо ще остарееш” възрастните използват, за да се отърват от детските въпроси или да покажат, че в момента не им се говори. И ако детето постоянно получава такива отговори, след известно време наистина ще престане да „досажда” с въпросите си. Но нима това искате? Или сте съгласни, че любопитството към света и любознателността трябва да се подкрепят? Освен това, има е нечестно послание в тази фраза. Нали уж възрастните знаят всичко? Защо тогава не искат да споделят знанията си с децата? Така, в детето може да се формира някаква мистична представа за произхода на знанията: човек автоматично научава нещо, щом достигне определена възраст, т.е. просто трябва да се чака, а не да се щурмуват енциклопедиите.
Ако не знаете отговора на някой детски въпрос, просто си признайте и потърсете заедно отговора.
Да перифразираме: „Хубав въпрос! Но сложен, не съм подготвен в момента да ти отговоря. Да потърсим в интернет, или в библиотеката”
„Ти ще ме побъркаш!”
Това е признание за собственото ви безсилие от една страна, а от друга – товарите детето с отговорност за вашето състояние. То може да реши, че е способно да управлява настроенията ви. Струва ли си да го тласкате към експерименти в тази област? И едва ли то е виновно за умората и раздразнителността ви, ако се чувствате „на ръба” на нервите си. Бъдете честни с детето, което не означава да го посвещавате в проблемите си. Става дума за това, че имате право на умора, гняв или тъга.
Да перифразираме: „Имах тежък ден днес, трябва да си почина малко. Можеш ли да си поиграеш тихичко в стаята си? А после заедно ще прочетем приказка или ще гледаме филмче”.
„Ти, глух ли си?!”
Сарказмът, за разлика от хумора , е много опасен като възпитателна мярка – разрушава добрите отношения, издига бариери на неразбирателство. Детето може и да не изглежда обидено, но това не означава, че язвителната забележка не го е засегнала. По-малките са склонни да възприемат буквално казаното. С обиди от рода на „Мястото ти е в кочината!” или „Нямаш грам мозък!” можете наистина да ги уплашите. А по-големите, при такова общуване стават затворени тревожни и неуверени в себе си. Сарказмът, злобната насмешка действат не по-малко разрушително от всяка друга агресия, затова, в общуването с детето трябва да ги забравите.
„Толкова си ми омръзнал”
Звучи грубо и унижава. Бихте ли говорили по този начин с колега например? Да, децата често ни вбесяват, изтърваме си нервите и тогава...се превръщаме в собствените си родители. Крещим думите, които са ни наранявали в детството. Не приличаме на себе си, не можем да познаем гласа си. Гневът ни изпълва, позволяваме му да вземе връх над всички останали чувства. Но в крайна сметка не сме безсилни пред тази дива ярост. Можем да се научим да не губим контрола над себе си, ако се научим да разпознаваме и назоваваме това, което изпитваме. „Много съм ядосана”, „Просто не съм на себе си!”, „Много ми е обидно!” ‒ говорейки за себе си, за собственото си състояние, получаваме шанса да се овладеем.
Да перифразираме: „Страшно се ядосах, когато видях да биеш братчето си, защото не мога да понасям по-силният да тормози по-слабия!"
По материали от Parents.com, на Бг http://www.manager.bg/
0 Коментара