Искам да остана баща

 


Искам да остана баща

Разкъсани от раздялата на родителите си, най-често децата са лишени от баща. Една ситуация, колкото тъжна, толкова и несправедлива. За всички.

Когато се запознават, той е на 25 г., тя – на 21. И като всички други двойки са нетърпеливи да имат деца и притеснени от ангажиментите, с които е свързано това. В крайна сметка детето се ражда, а след идва и другото. Той е учител и има повече свободно време за разлика от жена си, която е секретарка. Грижата за децата е негова работа и той се чувства добре така. Нещата обаче не вървят и един ден тя си заминава с децата. След развода той трябва да се задоволи с правото на визита. Отчаянитето разкъсва сърцето му но той се примирява, за да не страдат децата. „Тя е добра майка, но какво право има да ме лиши от децата ми?”

История като тази се срещат все по-често. Всички си приличат или почти – винаги болезнени, понякога драматични. Очевидно е че днес двойките са по-нестабилни. Всяка година във Франция се обявяват над 100 000 развода. В 85 % от случаите децата се поверяват на майката. Голяма част от тези деца повече никога не виждат баща си, а останалите трябва да се задоволят с епизодичния татко, който всеки втори уикенд ги води на расторант или в градската градина.

Зле ли е устроен законът? Несправедливи ли са съдиите? Наистина ли родителите не са вече способни да поставят интересите на децата си над собствените си разправии? Истината е, че за 20 г. твърде много неща се промениха. Някога семейните двойки се страхуваха от раздялата заради неодобрението, което се стоварва върху тях и децата им. Днес детето не е препятствие за раздялата. В 75% от случаите майките, които искат развод се обосновават така: „За да бъдат щастливи, децата ми имат нужда от щастлива майка”. Те взимат по-лесно инициативата, знаейки, че съдиите ще им поверят децата, защото, както ми обяснява един от тях „Това е естествено право, което не се дискутира. Той е част от установения морал.”

Само че, точно тук е слабото място, защото, за разлика от правосъдието, което често остава сковано от старите рефлекси, бащите непрекъснато се порменят. Те са мноо по-близки с децата си. Някои дори се превръщат в „бащи-квачки”. Ето защо те трудно асимилират това, което им се случва по време на развода, когато се виждат отречени като съпрузи, като любовници и дори като бащи. Разбира се, ако всички татковци неизменно изпитват чувството, че нещо са загубили, не всички реагират по един и същ иначин на решението на съда. В най-добрия случай, ако бившите съпрузи са запазили отношенията си на доверие, бащата обикновено поставя над всичко интересите на децата и се примирява с новата си роля.

За съжаление, малко са разводите, които протичат по този начин. Око за око, зъб за зъб – обикновено това е девизът на разделящите се двойки

 

Бързо обезкуражени от неудобствата на визитите и от дистанцията, поставена от майката, много бащи се отказват доброволво от ролята си и дори престават да плащат издръжка. Те не устояват на стреса на подобни срещи. За да остане баща Жан Филип е измислил начин, който намира за гениален. На всеки 15 дена той се качва на колата си и изминава 250 км за да се срещне с дъщерите си в караваната, която е инсталирал недалеч от жилището им. Това е нещо като втори дом. Те могат да отидат и когато той не е там. Това им помага да имат собствен живот. Но колко време ще издържи Жан Филип на този номадски живот? Той отказва да мисли за това, защото най-важното са дъщерите му.

 

 

Не всички обаче могат да се похвалят с неговата издържливост, със способността му да се бори с болката от отсъствието. От няколко години Дамиен не е виждал дъщерите си. Нарочно. Страдал е прекалено много, те също. „Когато бяха малки, аз се грижех изцяло за тях. Архитект съм, имах свободно време. Давах им бибероните, ставах през нощта да ги преобличам. Но правосъдието не се интересува от това. След развода можех да ги виждам веднъж на две седмици.” Година след година Дамиен чака тези няколко часа, когато те заедно ще пазаруват, ще готвят, ще правят заедно баналните неща от ежедневието. До деня, когато чакането е станало прекалено тежко, а разделите прекалено разкъсващи. Този ден той решава да сложи край на тази варварщина и им казва сбогом. Оттогава той живее в забавен ритъм, с една „абсурдна липса, с тази празнота, която свива стомаха ти подобно на любовно очакване”. Бездънна празнота, която тласка някои към отчаяна постъпка – да отвлекат детето си.

 

 

От няколко години асоциациите, които защитават бащинството се опитват да променят закона, който да гарантира равенство по отношение на родителските права. Защото социолозите са катеорични – детската идентичност се формира от майката и бащата. В очакване да се промени отношението на обществото по този въпрос, културата на семейното общуване остава единстваната реална надежда на децата, разкъсвани между родителите си.

 

 

Стефка Симеонова