Един протест, който трябва да чуете Едно място, на което трябва да бъдете.


Днес ще говорят майките на децата с увреждания, защото утре, на 14-ти септември от 11.00 часа е техният протест пред народното събрание.


Днес от Майко Мила дават възможност на Валентина Георгиева Христова да ви каже какво мисли за живота си, за съдбата си. Тя е ядосана, притисната и се страхува. Бясна е и трепери. Изморена и има нужда от нормална почивка, нормален живот. Не я съжалявайте! Не съжалявайте никой, а си изместете обедната почивка, помолете шефа да ви пусне, ако сте в майчинство, нарамете бебетата си и елате в 11.00 пред Народното събрание. От Майко Мила ще са там!

Иначе… ето я историята на моя СТРАХ!!!!

Аз съм майка на Бояна, на 15г. Благодарение на дружина лекари в Майчин дом, които ми казаха “С тоа голем задник ще раждаш нормално“, Бояна се роди с мозъчни кръвоизливи. Последствията- хидроцефалия, епилепсия, забавено умствено развитие. За капак – аутистично поведение.

Бояна е ходещо дете, но не говори. Образно казано я разбирам дори само по погледа й. Знам кога и се яде, какво и се яде, какво иска и какво не иска, кого харесва и кого не, кога я боли и какво я боли. Е, не винаги разбирам какво я боли, това е най-големият ми страх. Че ще я заболи нещо и няма да може да ми обясни какво.
Ето, че я споменах. Думата СТРАХ. Тя се оказа основна движеща сила в живота ми в последните 15г. Страх!

Беше ме страх дали ще оцелее, дали ще проходи, дали ще проговори, дали ще преживее една година- толкова и бяха дали докторите.
Страх! Аз се превърнах в заложник на страховете си. Таих ги в себе си дълги години и в един момент Страхът победи. Срина ме. Тотално.
Никога не съм говорила/писала публично за това. Ще го направя в името на бъдещето на децата ни. Защото знам, че почти всички майки като мен преминават през това състояние.

Страхът ме победи. Накара ме да легна в леглото една вечер и да не стана дълго време. Седмици. Мислех, че умирам. Не, не мислех, бях сигурна. Изпитвах всички видове физически болки, за които може да си помислите. Намерих си сама поне 15 диагнози, коя от коя по-страшни. Никой не можеше да ме убеди, че съм здрава физически.

Хипохондрия. Адска. Превзема всяка частица от тялото и мозъка. Не мислиш рационално, само страхът е в теб. Какво ще стане с детето?! Не ако умра, а когато умра. Физическите болки се засилваха, а лекарите ме убеждаваха, че съм здрава. Превърнах дома си в лечебница, съпруга си- в лекар, а здравото си дете… никога няма да си простя за психическата травма, която й нанесох гледайки ме в това състояние.

И за всичко е виновен страхът! Какво ще стане с детето, къде ще отиде, кой ще я гледа, как ще плаче, представях си я изоставена в Могилино за възрастни, клатеща се напред назад, мръсна, гладна, изтерзана. Боже, как истински си я представях, все едно я виждах реално така.

И това ме сриваше още, и още, и още. Не спях, постоянно плачех. Като че изведнъж бях осъзнала, че това е истинското бъдеще за детето ми.
Изправих се. Благодарение на няколко човека. Съпругът ми, постоянно до мен, неотлъчно. Няколко приятелки, не какви да е приятелки, а такива като мен, които живеят моя живот- майки на деца с увреждания. Някои от тях минали точно по този път. Благодаря им!
И сега ме е страх. Опитвам се да контролирам страховете си. Понякога успявам. Понякога- не.
Това е моят разказ за Страха- господарят на живота ми!

Това е линк към събитието във фейсбук

Трети национален Протест за правата на Хората с увреждания


Запознайте се с него и елате. Тези родители имат нужда от вас. А събитието се нарича “Кухите лейки”, защото така един чиновник на държавната администрация си позволи да нарече майките на деца в неравностойно положение.